За молитвата | Троянски манастир Успение Богородично

За молитвата

За молитвата

Молитвата е беседа на човешката душа с Бога, тайнствен разговор с невидимия наш Небесен Баща. Каквото е въздухът за тялото, това е молитвата за човешкия дух: има ли молитва – духът диша и живее; няма ли молитва – за духа няма въздух, за него няма живот. Ала истински се моли само оня човек, който вярва в благостта и всемогъществото на Бога и който има съзнание за своето душевно и телесно безсилие, за пълната своя зависимост от Твореца-Промислител.
Сам Бог ни е заповядал и научил да се молим. Още в Стария Завет Той ни подканя: „Призови Ме в скръбен ден – и ще те избавя, и ти ще Ме прославиш” (Пс. 49:15). „Ще викнете към Мене и ще Ми се помолите, и Аз ще ви чуя. Ще Ме потърсите и ще Ме намерите, ако Ме потърсите от все сърце’ (Йерем. 29:12-13).
И Господ Иисус Христос, за да ни предпази от всякакви беди и напасти, препоръчва ни да се молим винаги, като ни посочва и главния предмет на нашата молитва – царството Божие, вечното наше спасение. Бъдете будни и се молете, – казва ни Той, – за да не паднете в изкушение” (Мат. 26:41). „Искайте – и ще ви се даде; търсете – и ще намерите” (Мат. 7:7). „Всичко, що поискате в молитва с вяра, ще получите” (Мат. 21:22). „Каквото и да поискате от Отца в Мое име, ще ви даде” (Йоан 15:16). „Всякой, който иска, получава, и който търси, намира” (Мат. 7:8). „Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6:33).
А св. апостол Павел, като ни дава съвет да се молим непрестанно (1 Сол. 5:17; Ефес. 6:18), ни заповядва да се обръщаме към Бога с просби, молитви, молби и благодарения (1 Тим. 2:1), като с това ни дава понятие за разните видове молитви. Просби ние отправяме към Всевишния като към Цар, молитви – като към Бог, молби – като към Съдия, и благодарения – като към Творец и Подател на благата. С просбите си ние искаме от Него вечни и временни блага, с молитвите и молбите си Го молим да ни спаси и избави от всякакви злини, от всякакъв грях и от наказание за грях. А като ни даде според нашите просби и моления, ние Му принасяме благодарения.
Истинските християни от опит знаят, че молитвата е най-силно лекарство против всички скърби и бедствия и единствен ключ, с който се отварят съкровищата на благодатта. Изливайки скръбта на душата си в молитва към Бога, те неведнъж се удостоявали с Неговата безкрайна благост и получавали утеха сред постигналите ги нещастия. Молитвата е най-силното средство, чрез което можем да изпросим Божията милост; тя е голяма сила, която не се задържа от нищо, минава небесата, издига се до самия престол на Вседържителя, слиза даже до бездната на ада и оттам извежда на свобода затворниците.
За да бъде обаче молитвата ни успешна, да ни принесе полза, е необходимо:
1. Да се приготвим предварително за нея (Сир. 18:23), като се изпълним с благоговейни чувства и разположения, като бъдем дълбоко проникнати от мисълта, че ние – слабите, грешните и недостойни твари – ще застанем пред всемогъщия и всесъвършен Бог, пред Когото благоговеят херувимите, и ще беседваме с Него като с наш добър Баща. Както, когато в трудни обстоятелства ни предстои да се обърнем към някое важно лице за помощ, ние всецяло сме заети с това – какво и как ще му кажем, как почтително и сериозно ще говорим, как, в случай че ни откаже, ще повторим и потретим молбата си и силно ще настоим, така трябва да постъпваме и когато се обръщаме към Бога с молитва.
2. Да се молим с внимание и с разбиране на това, което говорим в молитвата си, съгласно с наставлението на св. Псалмопевец: „Пейте на нашия Бог, пейте разумно” (Пс. 46:7-8), т.е. да вникваме в смисъла на думите, които четем или пеем. Никаква полза няма от молитва, която се извършва без внимание и разбиране.
3. Да се молим с несъмнена вяра и непоколебима надежда, че ще получим това, което просим. Това ни заповядва и св. апостол Яков: „Просете – казва той – и никак не се съмнявайте; защото, който се съмнява, прилича на морска вълна, издигана и размятана от вятъра; такъв човек да не мисли, че ще получи нещо от Господа” (Як. 1:6-7).
4. Да се молим със сърце съкрушено и смирено и с чиста съвест. Само смирението, съзнанието за нашето недостойнство пред всесветия Бог, може да покрие нашите немощи и да ни направи любими за Него. „Ще погледна – казва ни Бог – само на смирения и съкрушения духом и на треперещия пред Моето слово” (Ис. 66:2). А св. апостол Йоан ни говори: „Ако нашето сърце не ни осъжда, ние имаме дръзновение пред Бога и каквото просим, получаваме от Него, защото пазим Неговите заповеди” (1 Йоан 3:21-22).
5. Заедно с вярата, в нашата молитва трябва да проявим още: търпение, постоянство и неуморност. Чрез това ние ще се укрепим в благата надежда и ще направим себе си способни и достойни да приемем Божиите благодеяния. Бог понякога се бави да изпълни нашите просби, но Той винаги в края на краищата ги изпълнява, ако ние неотстъпно Го молим. Това виждаме от хананейката, която със своето търпение и настойчивост измолила от Спасителя изцерение на тежко болната си дъщеря (Мат. 15:21-28), а също и от Христовата притча за безбожния съдия, който удовлетворил молбата на просителката-вдовица само поради нейната настойчивост и неотстъпчивост (Лука 18:1-5). И действително, истинските християни, като изпросват нещо от Бога и като свързват молитвата си с пост, бдение и всякакво добротворство, просят не един ден, не два, а месеци и години – и получават.
А постът в случая е твърде необходим. Защото, ако самата молитва е издигане на душата към Бога, издигане с вяра, надежда и любов, постът пък е въздържание от всичко, което пречи на душата да се въздига към Бога; той е ограничение на онова, което ни привързва към земята: умереност в храната, в пиенето и в другите необходими потребности за живота и съвършено избягване на гняв, вражда, завист, омраза и други греховни възбуждения и страсти. Молитвата и постът, по думите на св. отци, които от опит познали пътя на спасението, са две крила, чрез които нашите души се издигат от земята на небето – към Бога. Както птицата без криле не може да се издигне от земята във въздуха, така и нашата душа без молитва и пост не може да мине от живота плътски, земен и греховен в живота духовен, небесен и свят.
И тъй, ако молитвата е благодатно общуване на човешката душа с Бога, ако чрез нея в трудните обстоятелства получаваме небесна закрила и помощ, утеха и душевно спокойствие, то ние често трябва да прибягваме към нея, за да беседваме с нашия Небесен Баща. Изпълнени с вяра и надежда в благостта и всемогъществото на Всевишния, всецяло убедени в това, че нито един, „кой е вярвал Господу, и е бил посрамен?” (Сир. 2:10), и дълбоко проникнати от съзнанието за нашата душевна и телесна немощ, нека винаги пред Бога в молитва изливаме душата си и откриваме тъгите си, като, след изпълнение на нашите просби, веднага Му отправяме и сърдечни благодарения, хваления и славословия за Неговото величие и преголяма милост към нас. Нека с молитва се обръщаме и към пресвета Богородица, най-усърдната пред Господа Бога застъпница за целия християнски род, и към всички светии, благоугодили на Бога и обкръжаващи престола Му – и те да ходатайстват пред Господа за нашето спасение, като подкрепят молитвите ни пред Него.
Да не забравяме никога тази истина, че молитвата е въздух за човешкия дух, че без нея човек не може да диша и да живее. Който не се моли, в него няма признаци на духовен живот – той е духовно мъртъв човек. Затова трябва да се молим често, непрестанно и неуморно, да се молим с несъмнена вяра и непоколебима надежда.

©Троянски манастир Успение Богородично | † Велички епископ СИОНИЙ Нагоре